Верно, "Дунавски вълни" беше, и аз няколко пъти съм ял там. Беше сравнително евтино и доста вкусно де Но нищо общо със съвременните заведения. Доста бай-ганювско си беше

Кулата ми се вижда по-различна от сега:

http://ruselive.com/gallery/main.php/d/36418-3/100_2947.JPG

Бре, Йовчо, къде ги изкопа тез велики снимки! Браво.

Банята беше еврейската. Банята на ул. Цар Калоян беше модерната. Имаше и арменска баня - тя пък беше на Петко Д. Петков. Имаше и железничарска, която беше на нивото на кея, до католическата църква. Събориха я като направиха там тия железобетонни съоръжения за минаване от кея надолу към брега. В нея единствено имаше семейна баня. Това бяха помещения с по една вана вътре. И пускаха семейства с деца срещу представяне на лични паспорти в уверение на това, че хората са женени. Но ходеха и сами майки с децата си.
В къщи хората нямаха още бани. На баня се ходеше веднъж седмично. Голяма тема!

Сега пак за еврейската. На еврейската входа и беше откъм Скобелев, а подгряването, огнярната, камарите въглища откъм Рила. Точно в двора на една Емилия и един Владко (и двамата са живи, дано са здрави, и живеят в Русе). И момчетиите от квартала ходеха да гледат като банята беше женска. Ама като ги хванеше огнярят, веднага им намираше работа по неговата част - да ринат кюмюра. А той ги хващаше. Затова въпросният Владко нямаше никакъв интерес да показва пътя до замъглените прозорчета. Те пък от улица Рила не се виждаха, защото бяха зад камарите въглища.
Старата автобусна гара се намираше в бивш магазин и беше една чакалня с каса откъм площада. От другата страна на площада беше градинката, която беше фактически зад колетния отдел на пощата. Виждаше се как разтоварват колетите всеки ден. В градинката имаше чешмичка, винаги с локви около нея. Там беше много интересно като идваше един сляп певец, който пееше някакви песни, почиващи на истински случки, на битовото ниво на българското село. Песните бяха изключително трогателни: любов, войниклък, раздяла, изневяра, болест, вражди на семейства, отрова, ножове (не знам защо наречени ножчета) и пр. трогателни сюжети. Пътуващите го наобикаляха и слушаха в прихлас сърцераздирателните напеви. Тоя човек беше един едър на ръст сляп с хубаво открито лице, ако не се смятат очите и не беше някакъв особен певец, а просто си нареждаше текста и накрая извиваше глас за да стане нещо като песен. Пригласяше си с "фисхармоника". Така му казваха, макар че от днешна гледна точка фисхармониката е друго нещо. Във всеки случай беше клавишен инструмент с педал за помпене на въздух за свирките. Самият инструмент се намираше на една стойка. Слепият свиреше, пееше и си въртеше главата ту насам, ту натам - в четирите небесни посоки. Без сини очила. Трогателна картина.
След песента певецът продаваше за стотинки текстовете на песните си на така наречените "песнопойки". Напечатани на прости, меки, листенца с големината на пощенска картичка. Ако беше днешно време, може би щеше да продава CD-та със записите си. Мястото му беше точно в средата на градинката, до чешмичката. Тоест между площада с автобусите и гърба на пощата. Там сега има бензиностанция. Отстрани тъкмо бяха построили блока, който се вижда на едната снимка и който е още в строеж. Вижда му се "бандерата" (ако някой знае още тая дума, ако не - ще я поясня). В този блок на партера вляво живееше моята съученичка, после адвокатка Звездица Георгиева с кантора на ул. Черно море, която сега е в Австралия.

A тази баня позната ли ти е? Или не e русенска  

Марто, при теб да няма ехо, бе?

Orthodox, тюууу, бре! Как си оставил табелата! Хората, нали гледаш, измъкнаха старите табели, реклами за прахове за пране, напитки, параходни линии и си ги възстановиха. Сега ги продават успешно. Не е за продаването, а именно, както казваш - да се съхрани за бъдещето. Ама на! Какво прави честността!
Аз така по събитията 1989 година бях на едно място, на едно полуостровче, на което 28 години не беше стъпвал човешки (освен войнишки) крак. Там има една църква. И след 28 години беше дошъл кметът на Западен Берлин Дийпген - имаше Коледна служба след цели 28 години. (Трогателна история. Може да я разкажа някой ден, ама ще е друга тема, не русенска.) Та, ставаше дума за Коледната служба 1989 година. Вън войниците на ГДР-то още бяха въоръжени и си висяха безпаметно по постовете. И след службата видях един юнак от посетителите, който си беше взел една табела: Гранична зона, предупреждения за стрелба и пр. И до днес съжалявам, че не си "гепих" една такава табела! Както съжалявам и за друго. През 1991 година дойдох в Русе след много, много години. Нашата къща, която отдавна не беше наша, беше вече необитаема. Някъде на първия етаж живееше все още една госпожа, иначе къщата беше празна и осигурена с метална мрежа. Входът е тунел. Госпожата като ме позна, ми отвори да се кача нагоре. Отидох аз, понаправих снимки. Това поне добре. Къщата беше горяла, макар отвън да не и личеше нищо. И до днес съжалявам, че не си отвинтих поне една-две дръжки от вратите. И съжалявам винаги и особено, когато отида на гости на един мой приятел тук, който има ... същите дръжки на вратите си. Как не си взех поне една. Сега не ми се описва какви бяха, но действително бяха много интересни. Затова за по-младите: Където намерите нещо свързано с детството ви, даже в момента да ви се вижда без значение, запазвайте. Не е казано, че човек приживе трябва да си прави музея на Хаджи Генчо, но най-близките неща трябва да се запазят. И най-главното - снимайте, снимайте много и снимайте разни неща, детайли, аритектурни елементи, забутани кътчета на града, местата по Дунава, всичко. Защото в един момент ще потрябват. Днес поне има много място по компютрите.  Успех! А за табелата на Капнилов - жалко.